Снимка Георги Сивилов
Росица Петракиева: Playback театър „Разкажи ми“ e реалност и приказност, съкровеност и универсалност, ритуалност и свобода.
Интервю на Наталия Савов с Росица Петракиева
Преди да поговорим по-подробно, би ли определила в три думи какво прави playback театъра изключителен?
О, с три думи ще ми е трудно, но ще пробвам с три двойки от думи: playback театърът съчетава в едно реалност и приказност, съкровеност и универсалност, ритуалност и свобода.
Ако пък говорим за преживявания (ще опиша трите преживявания с малко повече думи) – едно добро playback представление може да те сграбчи и обърне с хастара навън, докато те забавлява или да влее окриляващ нов живот в теб, докато ти разрязва скалпа или гръдния кош. Или пък може да не те докосне особено, но един ден да се сетиш за своя мечта, която си разказал пред актьорите и публиката, и да си кажеш – ха, ами тя вече е реалност! И тя ще е реалност не защото ние сме случили чудото, а защото ти си застанал зад себе си и си си дал шанс да споделиш желаното и да го изживееш заедно с актьорите и публиката.
И сега – какво точно е „Playback театър“ и кои са „РАЗКАЖИ МИ“?
Playback театърът е импровизационен театър, в който за живота и света разказват зрителите. Те споделят лични емоции, случки и преживявания, а актьорите и музикантите превръщат разказаното в спектакъл. Историите оживяват в театрални миниатюри – в образи и музика, в танц и поезия, и всичко се сътворява на сцената спонтанно. Затова и всяко представление е ново и уникално – то се създава на момента за присъстващата на него публика.
Playback театърът е сравнително ново изкуство – той е създаден през 1975 г. в САЩ от Джонатан Фокс и Джо Салас. Названието му идва от английското “to play it back” – „да изиграеш [историята] обратно“, „да върнеш [разказаното] изиграно”. Пишем го на латиница, за да не се бърка с придобилото публичност „плейбек“ (певческо изпълнение със записан предварително съпровод). В момента се практикува в над 70 страни в света, а в България започва да придобива по-широка популярност едва през последните десетина години, когато с разпространението му се заема актрисата, режисьор и културен мениджър Цвета Балийска. Тя е и първият акредитиран преподавател по Playback театър към Center for Playback Theatre (USA) в България.
Моята група, Playback театър „РАЗКАЖИ МИ“, започва да играе като самостоятелна група от 2020 г. насам и до момента имаме над 70 пърформанса в София и страната, сред тях редовни представления в Културен дом „Красно село“, отделно в художествени галерии и холистични центрове. Имаме участия в представяния на книги и творчески инициативи. В рамките на нашия проект „Диалог през сърцето“, подпомогнат от Национален фонд „Култура“ бяхме първите, които въведоха представления в учебната програма на държавни училища. Отделно правим пърформанси по случай лични и професионални празници, тиймбилдинги, работим с уязвими групи (хора със зависимости, деца със СОП), и през цялото време от сформирането ни досега не спираме да изследваме нови територии и да повишаваме компетентността си в различни сфери на психологията и личностното развитие.
Playback театърът терапия ли е?
На първо място е театър, а е терапия дотолкова, доколкото можем да наречем и катарзиса терапия, и забавлението терапия, и изкуството като цяло терапия.
Ние преди всичко отразяваме и творим, отразявайки – не влизаме в позицията на терапевти. По-скоро сме проводници между индивидуалното, общностното, социалното, от една страна, и една по-висша надредна сила, онази, на любовта, от друга – и това е, което има потенциала да лекува.
В нашия театър има и ритуалност – ритуално започваме и приключваме всяко връщане на история, по време на игра използваме така наречените форми (те хем дават необичаен ракурс към споделеното, хем са буфер, който пази разказвача и публиката). Ритуалите също имат за цел да бъде запазена онази надредна целебна любов ненакърнена – градивна вътрешна трансформация може да се случи най-вече в една уважителна към всеки разказвач и всеки зрител среда.
Винаги ли излизат тежки истории по време на представление?
О, не, разбира се. Много по-често атмосферата в залата е лека, историите са слънчеви, има игра, забавление, усмивки.
Понякога обаче случките от живота ни наистина не са красиви, а напротив – възмущават с некоректност, удрят с несправедливост, ужасяват с жестокост. Понякога са непоносимо болезнени, затова и таени с години. Playback театърът може да бъде по-щадящ балсам на дълбоки рани или по-благ вестоносец на трудни истини именно защото използва играта, забавлението, смеха и дори най-тъмните моменти той ги показва пред света през метафори и музика, движение и цвят. А и винаги тежката история в едно представление е заобиколена от множество светли.
Освен това playback театърът е обърнат към ресурса вътре в човека – дори една болезнена история, изиграна на сцената, да си остане тежка докрая, тя се играе от актьорите и наблюдава от публиката и зрителите не от позицията на вътрешната крехкост и уязвимост на разказвача, а от позицията на неговата смелост и стабилност, от позицията „аз вече имам силата да застана отстрани и да говоря за случилото се отвъд болката“.
Как би обяснила случването „playback театър“ на едно 7-годишно дете?
Ха сега де 🙂
Всъщност просто ще му го покажа. Едно дете няма нужда от обяснение за случването „playback театър“, за разлика от възрастния то го преживява непосредствено. Ако например му е тъжно, че си е изгубило любимата играчка мече, ще му изиграя история за мечока, който прекосява тъмната гора, за да прегърне тъжния си приятел или пък нашият музикант ще му изпее песен за съкровищата в бистрата сълзичка.
Давам съвсем спонтанен пример, в едно представление могат да оживеят какви ли не сюжети и метафори.
А как би обяснила случването „playback театър“ на един възрастен?
Спомням си едно представление пред група по-дълго живели хора, може би 60+, които винаги са свързвали думата „театър“ с пиеса, декори, костюми – до този момент те не бяха чували за playback театър. В началото ние винаги казваме що е то playback театър и първо го показваме с наши споделяния, едва тогава играем за публиката. Така стана и този път, и ето че първият зрител сподели нещо от делника си, актьорите заиграха. Хората се заслушаха в песента на музикантката, тя има мощен и завладяващ глас, играта на актьорите също им закова вниманието, актьорите ни винаги се раздават на сцената – но въпреки интереса се усети, че в залата цари по-скоро недоумение. Второто споделяне протече по подобен начин, третото може би не по-различно. И тогава един от зрителите, видимо развълнуван, стана и каза: „Много благодаря на актьорите, на мен ми се е случвало също това, за което разказа човекът преди мен, но до този момент не си бях позволявал да изживея толкова силно всеки момент от него. Чувствам се сега съвсем по друг начин, сякаш някакъв товар падна от гърдите ми.“
И тогава атмосферата в залата се промени – на хората сякаш им се отвори разбиране: „аха, тук се ИЗЖИВЯВА и тук МИ Е ПОЗВОЛЕНО ДА СЕ ИЗРАЗЯ! Тук мога да кажа какво ме радва, какво ме притеснява, от какво ме боли!“
До края на представлението имахме емоционален разказ за загуба на партньор, разтърсващо споделяне за смърт на дете – излязоха сълзи на болка и сълзи на изчистване, появиха се и сълзи на благодарност от неочаквана подкрепа, осъзнаване за нови опори…
И за да отговоря на въпроса – за един възрастен също най-ценно е да го въвлечеш в едно различно изживяване на собствената му история, вместо да му обясняваш случването „playback театър“, но понякога е нужно първо да му свалиш „оковите“ – да преодолееш дистанцираността от собствените му чувства, да дадеш добра храна на интелекта му, за да не удави с този интелект преживяването, не на последно място и да му създадеш атмосфера на доверие и безопасност.
Ще дам все пак и мое рационално описание на случването „playback театър”:
Playback театърът е пространство на споделеност. Можеш да участващ в playback театъра от позицията на приемащ, разбиращ и съпреживяващ, от една страна – и от позицията на приеман, разбиран и съпреживяван, от друга. Двете позиции се преплитат непрекъснато.
Много хора идват на представление, за да бъдат единствено зрители. Това им дава уют, комфорт, усещане за безопасност, но им дава и стойност, защото, независимо че мълчат, те преоткриват себе си в споделеното от другите и виждат, че не са сами в трудностите и радостите си, в търсенията си, в идеите си. Често съвсем неочаквано за себе си те могат да минат в активна позиция и да разкажат и те нещо, което им е изплувало, което ги е докоснало.
В playback представлението го има и преживяването „в потока съм“, особено ако изразяваш себе си. Когато заговориш, за да споделиш, даваш шанс на нещо скрито в теб да излезе от подсъзнателния бульон и да се материализира, на нещо заровено и спящо да покълне и разгърне потенциала си, единичното изведнъж става симбиотично и през теб, малкия, преминава нещо много по-голямо, в което са свързани всички.
Коя е най-трудната ви публика?
Най-трудната публика е тази, която има конкретни очаквания. Конкретните очаквания са равносилни на „искам това, което вече знам и не желая да допусна нищо от онова, което е ново за мен“ – те пречат на зрителите да се свържат с емоциите си и да си вземат подаръка, който идва към тях от душите и сърцата на актьорите. Понякога тези очаквания се превръщат даже в изисквания как да бъде изиграна споделената история, на което винаги отговаряме, че актьорите и музикантите връщат онова, което усещат те, не което иска разказвачът. В тази сетивност на актьорите и музикантите се крие и най-големият ни „коз“ – много силен е „уау ефектът“, когато разказвачът си види историята на сцената и каже: „Ама аз това не съм го казал, как го усетихте!?“
А коя е най-голямата ви награда?
За мен най-голямата награда е, когато с играта си успеем да придвижим разказвача към собствените му ресурси, било то за да преодолее нещо трудно и болезнено в живота си било то за да сътвори нещо красиво и добро. А случи ли се такава трансформация с разказвача, със сигурност има и хора сред зрителите, които преживяват същото.
Вашето изкуство е импровизационно, имали ли сте вашите „грешки на живото предаване“?
О, такива грешки са неизбежни. Ще почна от това, че се е случвало да имаме уникално добри репетиции, в които си казваш – това трябваше да се види от Зала 1 на НДК – и разочароващо по-слаби представления. Няма да забравя как бях поканила с огромна гордост няколко от пионерите на playback театъра в България с идеята да им покажем как достойно продължаваме дейността им, а всъщност им показахме най-лошите си грешки… Да, аз тук говоря много ентусиазирано за възможностите на нашия театър, за мен те са уникален мотиватор да правя това, което правя, но аз не мога да обещая, че всяко едно представление ще е с „уау ефект“ винаги и за всички – и заради възможните грешки на живото предаване, и защото и актьорите, и зрителите всеки пък са в различни нагласи, потребностите им са различни и капацитетът също.
Но от едно ниво на опитност нататък няма как едно представление да бъде пълен провал. Случва се в спонтанността си актьорите и музикантите да изиграят нещо, което не им харесва и да съжалят, че са го изиграли, но колкото по-голям опит имат на сцената, толкова по-често се оказва, че грешката е вярна – от залата става някой и казва „Ето от това имах нужда!“ С течение на времето някак подсъзнанието на играещите започва да знае повече, отколкото самите те.
Много важен е и екипът – дори един от нас да не влезе добре в някаква емоция, да няма най-проникновеното разбиране за точно тази ситуация или за точно този разказвач, всички са заедно с него на сцената и рано или късно успяват да трансформират дефекта в ефект.
Какво е лично за теб „playback театърът“?
За мен той е пространство на пресичане на най-същностното ми – психологията (интереса ми как и защо се случват нещата в живота), себеизразяването и творчеството. Отделно аз съм дългогодишен преводач, а playback театърът е начин да преведеш едно преживяване от езика на разказвача на езика на публиката, от езика на личното на езика на универсалното, от езика на спонтанността на езика на мъдростта – и обратното.
Отделно playback театърът е уникален баланс за моя перфекционизъм – като преводач и автор аз препрочитам по хиляда пъти всяка фраза, за да съм сигурна, че е вярна на всички нива и че звучи добре, докато като актьор излизам на сцената и понякога дори не знам какво ще кажа, да не говорим, че няма как да залича нещо, което вече съм казала.
Playback театърът „сдобрява“ в мен и две уж равнопоставени, но противостоящи си части: дълбоката, аналитичната, прецизната, която иска да бъде разтърсващо всепроникваща и вярна, бременна със смисли и ключове за всички проблеми, и леката, пеперудената, която иска да се забавлява, да е ценна и в своята малкост, да е приета и в своята глуповатост, детскост, простота.
Каква метафора би избрала за playback театъра?
Аз доста метафори използвах дотук, но ще добавя и още:
Playback театърът е като призма, която пречупва светлината така, че да се откроят всички цветове на дъгата и да бъдат видими от всички страни.
Или пък playback театърът е струнен оркестър, а playback актьорите са струни, които вибрират между отделните разказвачи и зрители, за да сътворят музика.
Росица Петракиева (за мнозина позната и като Росица Йотковска) е съосновател, артист и диригент в Playback театър „Разкажи ми“.
Извън театралната дейност Росица е преводач на свободна практика, като сред авторите, които е превеждала, са Херман Хесе, Гьоте (поезия), философът Конрад Паул Лисман и др. Има редица награди за превод на поезия от руски и немски език.
От 2007-2021 г. е зам. редактор, автор и преводач на българското издание и сътрудник на немското издание на основаното от Наталия Савов електронното списание за литература и изкуство „Пъблик Репъблик“.
Едно от любимите хобита на Росица е керамиката.
Най-дълбок смисъл Росица намира в това, да изследва защо и как се случват нещата във Вселената и за нея театърът, словото, скулптурата са само отделни аспекти на изкуството да бъдеш най-пълноценното от себе си.
Тя счита за своя мисия зад всяко измерение на живота да търси автентичното човешко присъствие и животоспасяващата емоция и обича да казва, че упражнява професията си на преводач и като хоби – за да превежда различни вселени от мисли в единна вселена от смисли.
За бъдещи представления и инициативи на Playback театър “Разкажи ми” следете фейсбук страницата.
